събота, 15 април 2017 г.

музикално #3

ABSOLUTE FAVES 
MARCH-APRIL 2017

абсолютна любов за тази песен и уникалния глас на изпълнителя 😍


😊👐🏼

you got me, you got me good!




(https://www.youtube.com/watch?v=9_psQnb6dd0 оттук започна всичко 😍😍🔥)


една доста нестандартна песен (наскоро открих групата и имат някои добри попадения)


обичам тази песен, so much energy, so much sexiness 😁


тази я "открих" днес, след като изгледах новия клип на SKAM...супер свежа, носи ми приятно настроение ии май я слушах около 500 пъти 😊💙


стара нова обсесия 😁🔥


aaand the end (for now)

Светъл празник на всички! 🙏🏼🙏🏼😊

вторник, 11 април 2017 г.

"Пасажер" от Александра Бракен

"В една съдбовна нощ виртуозната цигуларка Ета Спенсър губи всичко, което познава и обича. Попаднала в непознат свят, благодарение на странник с опасни намерения, младото момиче е сигурно в едно-единствено нещо – озовала се е не просто на километри, но и на години далеч от къщи. И е наследила нещо, за което не е подозирала, че съществува. Досега."

Предупреждавам всеки, който е тръгнал да чете това ревю - няма да си поплювам, няма да се свеня. Дори няма да го редактирам особено. Като за човек с Меркурий във везни, сама се учудвам на овенското звучене. 
И така.
Книгата не ми хареса. 
Сега ще обясня и защо, разбира се, като забележете, че "недостатъците", които ще изтъкна, са такива за мен. За вас може и да не съществуват.
Започвам с това, че...цялата новела не е нищо особено. Окей, пътуване във времето - яко! Да, ама...не мога да разбера защо почти всички автори на YA новели зарязват сюжета си, за да развият любовната история? Схванахме, "на нашата възраст се появяват първите увлечения", време е да ви опишем в 10 страници как Николас и Ета си смучеха лицата, дишаха тежко и...Опа! Докосваха се съвсем "случайно"! На кого ги пробутват тия?
Не искам да обиждам почитателите на този тип съдържание в книгите, но в момента говоря за себе си. А на мен...откровено казано не ми харесва. Та, така де, идеята за пътуване във времето сама по себе си не е оригинална, но комбинирана с останалите компоненти, доби голям потенциал да се превърне в нещо страхотно, ако авторката си изиграеше добре картите.
През първите 200 страници супер много се кефех на Ета, която ми се видя добър пример за силна героиня с типичните смелост и блабла, но също така участваше в доста оригинални сцени, особено там, където защити Николас пред онзи батал, който тръгна да го обижда за цвета на кожата му - там просто много ме зарадва и нямаше как да не ѝ се възхитя. Николас също - да, до известна степен ми напомни на друга такава новелка - "Веровешица" по мечтата му да си има кораб и бам! Идва Сафия, любовта на живота му, която той отблъсква, и с която се държи студено - абсолютно същият сценарий и тук. Та, така де, Николас ми хареса като персонаж, хареса ми и начинът, по който се развиваше връзката им в началото - без да се бърза и без да се съсредоточава фокусът единствено върху нея. 
Почитателка съм на стила на писане на Бракен в началото - метафоричен, оригинален, приятен изказ, с леката забележка, че тук-таме се срещат наречия, чрез които описва действието. Като педантичната дева, която съм, и като човек, който се опитва да избягва наречия в собственото си творчество, ще спомена, че оттам нататък всичко започва да щъка от наречия. Някои изречения направо звучат комично. Пример: "Ета въздъхна разтреперано". Yeah right. Ще платя 5 лева за демонстрация на тоя номер.
Това настрана. Да видим какво се случва с любовната връзка. Ooh!
Това, което в началото е имало потенциалът да бъде нещо красиво и ново...сега е шит! Сега е тотален. шит! Има един етап, през който почти нищо не се случва, и авторката, разбира се, решава, че това е най-подходящото време да остави тия двамката да се опипват, но да се преструват, че няма нищо между тях, а накрая да се нахвърлят един върху друг и след това отново да се отдръпнат. Звучи ли ви познато? Мда, на мен също.
Може би аз съм сбъркана. Може би някой в момента казва "Е, какво лошо има в това? Все пак четеш тийн книга, какво очакваш?". Ами, какво да ви кажа, хора, продължавам да очаквам нещо НОВО! Защото пазарът прелива от нови заглавия, но от нищо НОВО! Напипахте ли иронията? И е супер тъпо, понеже "Пасажер" е книга, която получи огромен feedback в Америка и хората така доста я харесаха...абе, вдигна летвата високо. А се оказа една от многото риби в морето. Редки са случаите на нещо наистина оригинално. 
Меко казано не ми пукаше за почти никого от героите - освен за Алис и за Николас. 
Диалозите не ми допаднаха - сухи и безинтересни. Нямаше достатъчно хумор за моя вкус, а битките, когато въобще имаше такива, също не ме накараха да тръпна от напрежение. Както, междувпрочем, всеки от plot twist-овете, които просто минаха пред погледа ми като товарни влакове, и не се спрях по-задълбочено на никой от тях. 
Горката книжка. Чашата ми с търпение към този жанр, като цяло, преля и тя се оказа на грешното място (в ръцете ми) в грешното време. 
Затова не казвам на никого да не я чете или пък да я чете - всеки сам да си прецени. Ако не сте се пренаситили с такъв тип сюжети, чете ви се история за пътуване във времето или чисто и просто обичате сладостта на романсите в YA новелите...дайте ѝ шанс.

И така. 

Искрени благодарности за всички предоставени възможности от издателство Егмонт, както и за коректността и доброто отношение! Беше удоволствие. :) 

петък, 7 април 2017 г.

sometimes you just gotta let go :)

Ние, хората, имаме една супер "специална" способност да оставаме във връзки и да поддържаме взаимоотношения, които отдавна не ни носят нищо. Не изваждат най-доброто от нас. Повече ни нараняват, отколкото ни ощастливяват. Това, разбира се, само поставя началото на изпит, чиято единствена цел е да ни научи на нещо. 
Да пуснем тези хора да си отидат от живота ни.
Толкова простичко, yet толкова трудно за изпълнение. За някои "да пуснеш" е еквивалентно на "да се откажеш от играта, проявявайки слабост", но така ли е наистина? 
Защото да пуснеш човек, когото все още обичаш (или към когото си привързан), да си отиде, е сила. Това е проява на любов към себе си и затвърждаване на собственото ни право да сме щастливи. Ако този човек ни е счупил или продължава да ни нанася щети с всяка дума, която изрича, или с нещата, които прави, то...няма смисъл. Няма развитие, няма промяна. А хората се нуждаят от това да се променят с всеки изминал ден, да откриват нови и нови скрити съкровища в самите себе си. Предизвикателството в случая е повече от ясно - да пуснеш човек, който не те обича, и по този начин да заобичаш себе си. Да осъзнаеш, че си достатъчен.
И тук искам да вметна, че понякога е трудно да различиш кога един човек те обича по "здравословния", чист начин и кога е обикновена проява на егоизъм. Когато обичаш някого истински, се радваш на щастието му, независимо от това, че ти не си причината за него. Останалото е някаква тъпотия от рода на "това си е моята играчка, разкарай се" и човек не съзнава, че това не е игра и този срещу него не е никаква играчка, а личност, която има правото да се развива и да открива нови хоризонти пред себе си. 
Естествено, няма нищо лошо в това да правиш компромиси и да дадеш някой и друг шанс. Но забележиш ли, че действията и думите на човека срещу теб се разминават, пусни. Той не те уважава, но ти избираш - можеш да уважиш себе си и да го оставиш. А можеш и да буксуваш на едно място във връзка, която те изцежда по всички възможни параграфи. 
Какво ще стане, ако не пуснеш?
Не Апокалипсис. Не земетресение. По-лошо - Вселената ще се намеси за кой ли път, като с всеки следващ ход от нейна страна, ще ти става все по-трудно да останеш във въпросната връзка. Човекът срещу теб ще те наранява все по-дълбоко, ще те предизвиква..."Хайде, де. Откажи се. Откажи се от мен, ако ти стиска." И именно това е посланието на Вселената да действаш, да не чакаш, защото да, възможно е да продължиш да си стоиш на същото удобно местенце - трон, покрит с тръновете на фалшивата "любов", но по този начин блокираш възможностите си за развитие, за срещи с нови хора и нови изживавания, които носят в себе си частици от теб. Частици, до които все още не си достигнал. 
Но така или иначе този урок ще си го научиш. Твоят избор се състои в това да прецениш дали искаш да е по лесния, или по трудния начин. За Вселената е без значение. Понятията "добро" и "зло" съществуват в нашия свят, защото ние сме си ги създали, водени от субективизъм и неосъзнатост. На едно по висше ниво обаче има само научени и ненаучени уроци, които ще бъдат предадени.
Ироничното е, че оставайки в токсична връзка, и двете страни се нараняват взаимно. Например, вашият партньор може да е до такава степен привързан към вас, че да не ви оставя възможност да дишате, докато свободата и личното пространство може да са ключови за щастието ви. Сега някой ще каже: "Защо въобще би се вързал за такъв човек, ако те задушава?". Нали, донякъде е нелогично, но истината е, че в началото на всяка връзка човек идеализира този срещу себе си и е склонен да пренебрегне недостатъците му. Да не забравяме, че и двамата проявяват негативните си черти сравнително рядко и сякаш влиянието им не е толкова осезаемо. Тогава, човек се чувства щастлив, обича и израства благодарение на дребните спречквания, които тези различия може да пораждат. Когато тези конфликти се задълбочат обаче и изглежда, че въпреки усилията ви, везната няма никакво намерение да се балансира...Тогава, е време да помислим. И не само да помислим, а да действаме. Да говорим. Ако по някаква причина това не е възможно - да предприемем някоя по-сериозна стъпка. Като например тази, на която е посветен целият пост. 

Отклоних се. Главната ми мисъл беше, че се наранявате един друг, понеже:
  1. вие сте наранени;
  2. оставяте другия човек да се привърже към вас още по-силно, което единствено ще засили интензитета на болката впоследствие;
  3. в конкретната ситуация с обсебващия ви партньор/приятел най-големият минус е, че такъв тип човек има проблем със себе си. Или по-точно - със самочувствието и самооценката си. Единственият начин той да разбере, че може да живее/диша без вас и да заобича повече себе си, е да го пуснете първи да намери себе си. Да го удари тази шокова вълна на болка, която е може би най-отрезвяващото средство. И след като отмине (дори да е след месеци), ще види, че е оцелял. Представете си колко добре ще се почувства! 
Нима искате да го лишите от подобен урок? Това не е ли егоистично и противоположно на любов към него? Това, което няма да ми омръзне да повтарям: той ще научи урока така или иначе, но въпросът е "как". 
И сега у мен се поражда един въпрос...какво, ако причината да не пускаме хората да си отидат, е именно защото ни е страх да гледаме как този, който ни е бил толкова близък някога, бавно, но сигурно си стъпва отново на краката? Какво ако мисълта, че той ще се справи без нас, ще се смее без нас и отново ще изпитва щастие, без ние да сме причината за него, ни кара да се страхуваме и да се съмняваме в собствената си стойност? Искам да бъдете честни със себе си и да си зададете този въпрос, защото е важен. И ако отговорът е "страх", то връзката е обречена на провал при всички положения, но означава и, че вие имате някои аспекти на характера си, по които да поработите. 
Е, в крайна сметка, както казва един герой от "Предимствата да бъдеш аутсайдер" на Стивън Чбоски: "Ние приемаме любовта, която мислим, че заслужаваме.


"I long to hear your voice, but still I make the choice to bury my love for you." 

Благодаря, че прочетохте този дъълъг пост! 😁  Надявам се да съм помогнала по някакъв начин на някого или най-малкото - да ви е било интересно. Коментарите, както винаги, са добре дошли. :) 
Това е от мен засега и...до следващия път! 

вторник, 4 април 2017 г.

Какво ще правя с блога?

Здравейте, хора, надявам се, че сте добре. :)
Днес...сме се събрали в този полумъртъв блог (10+ точки извратеност за този, който прочете "бог") , за да обсъдим няколко важни въпроса.

Тъй като, както вероятно сте забелязали, не съм публикувала нищичко от два месеца, това е знак, че е време за промени.
Първо, не мисля, че блогът ми ще бъде с главна насоченост "книги", както (не) беше досега. хд Последните ми постове са по-скоро на random, life topics и тук-таме се среща нещо книжно...За капак на всичко включваме и факта, че съвсем скоро ми предстои да напиша последното си ревю за издателство, което допълнително ще намали броя на този тип постове. Така че...вероятно вече дори не принадлежа към групата на "буук блогърите", но това е без значение.
Второ, от днес натататък съм супер random блогър и общо взето, можете да очаквате постове, свързани с всичко, което ме вълнува в момента, и ми се е сторило добра идея да го споделя с вас. Бих искала да публикувам по нещичко през 4 дни и може би ще обновя дизайна, понеже настоящият ме потиска по някакъв начин.
Общо взето, е това. Ще се опитам да не оставям блога да "пресъхва" отново, понеже писането тук ми носи удовлетворение, а и е най-доброто място, където мога да излея мислите и емоциите си.
So, peace out и до следващия път! 🦄



четвъртък, 2 февруари 2017 г.

Skam Book Tag


Здравейте, хора! Надявам се, че сте добре. :)
Днес съм развълнувана да споделя с вас един страхотен таг, свързан с любимия ми сериал - SKAM. Заимствах идеята от ето тук , но понеже исках да я претворя до известна степен, реших  за категориите да използвам момчетата. (Най-малкото защото не заслужат да ги пренебрегваме.) Част от характеристиките съвпадат, понеже някои от героите споделят доста общи черти (Sana/William) , но други са съвсем "нови".
Тагвам Руми, Мишо и Натали, които също като мен обожават сериала. Можете да използвате този или оригиналния вариант на тага. Важното е да се забавлявате! :)

Isak Valtersen - любимият ти герой, който преминава през огромно личностно израстване 
Тук ще посоча Вин от трилогията"Мъглороден" на Брандън Сандърсън. Героинята премина през огромни премеждия, докато се научи да се доверява на хората (дори на тези, доказали, че го заслужават). Вин опозна най-различни страни на характера си и в повечето случаи сама беше учудена от находките, на които се натъкна. Научи смисъла на любовта и се сблъска с уязвимата си, нежна половина...Но се превърна и в безмилостен боец, умел стратег, който не прощава на дръзналите да наранят близките ѝ.


Even Bech Næsheim - любимият ти герой с ментално заболяване
Може би биполярният Пат от "Наръчник на оптимиста" на Матю Куик. Героят ме спечели със упорития си, целенасочен характер, както и с израстването си като личност от началото до края на книгата. Почувствах го близък, реалистичен главно защото правеше грешки и сякаш му отне цяла вечност да осъзнае къде са корените на щастието му, но важното е, че успя. Доволна съм от завършека на книгата и от това, което Пат науч,  а именно - понякога е по-добре да пуснеш, отколкото да държиш до самия край, наранявайки себе си.

suuuuunshinee *-*
Jonas Noah Vasquez - любимият ти герой, който държи силно на приятелите си 
Сещам се за един очарователно срамежлив герой с добра душа, който помогна на приятелка да научи целия материал за изпита, който трябваше да вземе, непосредствено преди него. Герой, принудил се да излиза с момиче, което дори не харесва, само защото не знаеше как да й го каже, без да нарани чувствата й. Това е и същият персонаж, който беше неотлъчно до свой приятел с разбито сърце, и дори натупа здраво група момчета, които заплашваха да сторят същото с него. През цялото време този герой имаше най-голяма нужда от подкрепа и отдушник за чувствата си, но предпочете да слага усмивки на лицата на останалите и да се стреми да ги ощастливява дори когато самият той не е щастлив. 
Някои от вас може би се досетиха, а други - не, но това е Чарли от "Предимствата да бъдеш аутсайдер" на Стивън Чбоски. Силно ви препоръчвам книгата - ще ви научи на толкова неща, колкото сте готови да отнесете със себе си след отгръщането на последната страница.



William Magnusson - любимият ти badass герой със златно сърце
Преглеждам GoodReads списъка си с прочетени книги и се натъквам на може би най-подходящият за тази категория герой - Уве от "Човек на име Уве" на Фредрик Бакман. В началото на историята той е стар мърморко, който критикува всичко живо и неживо, педантичен е до ниво на болезненост и би бил първият човек, гласувал 'за" премахването на uplifting цитатите от рода на "Намери красотата в малките неща", ако имаше таква кампания.
Уве в края на историята е всъщност Уве в началото...началото на живота си. Преди да щракнат десетките катинари, оковаващи сърцето му във вериги с цел да го предпазят от ново нараняване. Преди да изгуби онези хора, преди да го обземе чувството за бепомощност и липса на желание за борба. Преди героят да бъде принуден от живота да носи маската на същия онзи стар мърморко, когото споменах в началото. Винаги е така, винаги е това. Защитният механизъм, заблуждаващ хората, че е част от същността ни, че винаги сме били такива. 
Чрез Уве авторът ни доказва, че е наш дълг поне да опитаме да извадим отново на показ доброто у тези хора, отключвайки ключалка по ключалка, смъквайки верига след верига. Дори не е нужно да изкачваме Еверест или да търсим перо от феникс.
Достатъчно е само да сме добри. 




Christoffer Schistad - любимият ти герой, който обича да си навлича неприятности
Тук списъкът би бил твърде дълъг, защото, да си признаем, във всяка YA новела или фентъзи роман има поне един-двама герои, които си просят боя редовно и обикновено си го получават. Ярък пример за такъв персонаж е Дароу от "Червен изгрев" на Пиърс Браун, който през цялото време вземаше възможно най-откачените и дръзки решения; измисляше най-рискованите планове и неведнъж беше на крачка от смъртта заради самоубийствени си наклонности. Точно с този свой нрав ме спечели...Което, предполагам, говори много за мен. xD 




Eskild Tryggvason - любимият ти герой, чиято мисия е да се грижи за всички останали
Джулиън Блекторн от "Лейди Полунощ", oh my god. Това е едно от основните качества, които му приписвам - грижовен. Тъй като още от ранна възраст съдбата му е отредила да се грижи самичък за братята и сестрите си, Джулс усвоява започва да се отнася така с всички хора, които обича, не само със семейството си. Искрено се възхищавам на начина, по който психически и физически понася огромната отговорност, която носи.
винаги загрижен! <3

Magnus Fossbaken - любимият ти герой, който най-добре знае как да те разсмее
Куентин Якобсен от "Хартиени градове" на Джон Грийн е добър пример за такъв герой, но списъкът далеч не се изчерпва само с него. И понеже аз не мога да направя таг, без да спомена любимата си поредица, ще посоча Скълдъгъри Плезънт, Валкирия Каин, Флетчър Рен, Вориен Скейпгрейс и Финбар Ронг...Всички са от поредицата "Скълдъгъри Плезънт", защото (не знам за кой път го казвам) Дерек Ланди умее да създава саркастични герои със страхотно чувство за хумор и харизма, които няма как да срещнете никъде другаде.
Към тази категория принадлежи и Магнус Бейн, защото...еми защото е Магнус, бе. хд



*** 
И така, това беше от мен за днес. :) Беше приятно отново да се върна към любимите си герои и от сериала, и от книгите. <3 Ако по някаква причина все още се чудите дали да дадете шанс на Skam...надявам се, че тази богата палитра от герои ще сложи край на колебанията ви. 
Приятен остатък от деня и до следващия пост!

понеделник, 30 януари 2017 г.

няма време за самоунищожение;

30. 01. 2017 г. 
17:55 h
basically me, trying to figure out how to live "properly"
Бях подготвила един пост, обобщаващ какъв беше януари за мен, а именно - изпълнен с апатия и self destructive thoughts, но след като мислих твърде дълго по въпроса как да започна и се чувствах кофти за себе си, си казах - you know what? screw it!
Живея в измерение, в което мислите ми определят реалността и за пореден път си напомням, че място за самосъжаления и драма - няма! Живея един живот като Вероника Димитрова Митрова, смятам, че знам с какво искам да се занимавам до последния си дъх и единствените прегради са тези, които сама поставям пред себе си. 

И точно сега е моментът да си простя.
Прощавам си. Прощавам си, задето водих война със себе си. Стига, развявам бялото знаме и искам мир. Прощавам си, задето на моменти се разочаровах от това, което съм, и си казвах, че няма смисъл. Има смисъл. Ти имаш смисъл, повече, отколкото можеш да предположиш. Прощавам си, задето едва не разруших едно истинско приятелство и се моля единствено този човек да може да прости на мен. Прощавам си, задето се изолирах от всичко и всички, затваряйки се в най-тъмното подземие на съзнанието си, където светлината не прониква отникъде, а подът е студен и пропит от влага и мухъл. Добрата новина е, че с присъствието си осветих дори и това зловещо място. Прощавам си, задето не правих това, което обичам. Прощавам си, задето почти до последно не можах да въведа ред в мислите си. Прощавам си, задето оставих неразказаните истории и ненаписаните думи да ме разяждат отвътре, избутвайки ме на ръба на безсилието и истерията. Прощавам си, задето се опитах да си налагам контрол там, където имам нужда от любов. Прощавам си, задето мислих твърде много, а действах твърде малко.
Прощавам си, задето през янаури не успях да намеря нужния баланс.
Прощавам си.

И след тази изповед се чувствам по-чиста, по-щастлива и по-подг...Като се замисля, не. Майната й на подготовката. Поне веднъж ще забравя за девешката си природа, обичаща непрекъснато да анализира, и ще действам.
Точно така, ключовата дума на февруари е именно действие. Приключвам този пост с един трак, който ме настройва на "мечтателска" вълна, и ви пожелавам приятен остатък от деня! :)



събота, 14 януари 2017 г.

"Целувка в Ню Йорк" от Катрин Райдър


"Бъдни вечер е. А Шарлoт е сама. Отново. При това на затвореното летище в Ню Йорк часове преди Коледа. Какво може да е по-гадно от това? Антъни е зарязан от приятелката си заради друго момче, на изхода за посрещачи с букет червени рози в ръка. Случайността (и една книга) ги събира и вечната оптимистка Шарлoт въвлича Антъни в едно безгрижно приключение по снежните улици на града, което е на път да им докаже, че по Коледа наистина се случват чудеса."


Запознаваме се с Шарлот и Антъни - двама непознати, споделящи обща съдба - и двамата са зарязани от партньорите си точно преди Коледа. Подобен "подарък" е по-зле и от това да те изненадат с мини Дядо Коледа с клатеща се глава или карта за фитнеса.
Това, което впоследствие преобръща животите им обаче, се оказва една книга със съвети и 10 часа на разположение.
През цялата новела атмосферата беше пропита с позитивизъм и топлина, идеална за студените зимни дни, която сякаш шепнеше на читателите, че всичко ще бъде наред. Щастливият край беше повече от ясен и, ако трябва да сме честни, всеки от нас понякога се нуждае от книга, която да ни напомни, че не всички писатели са коравосърдечни садисти. Или нещо такова.
Главните герои се докоснаха до сърцето ми със своята искреност и силните си характери. За тези часове те преминаха през всевъзможни приключения, вариращи от комични до тъжни и обратно, а първоначалното им намерение просто да убият времето до полета на Шарлот, прерасна в желание да използват всяка секунда, за да се насладят на взаимната си компания. Това е нещо, на което силно държа - израстването на персонажите. Да, тук действието се разви за изключително кратък период от време, но читателят отново може да забележи промяната у героите от началото до края.
Понякога се случва така, че когато ти разбият сърцето, мисълта да се обвържеш отново, ти се струва толкова отблъскваща, че по-скоро би предпочел да си потопиш главата в казан с киселина, отколкото отново да допуснеш някого толкова близо до себе си. Добре, де, може би не чак в казан с киселина, но...Схванахте посланието. Реално виждаме това в поведението на Шарлот в началото, когато тя се мръщи на усмихнатата жена на летището, както и внезапно промененото й отношение към преди това любимия Ню Йорк. Една раздяла, която я кара да погледне със съвсем различен, доста по-песимистичен начин на света около нея. Допада ми факта, че все пак се срещаме с нейния бивш - Колин - само да потвърдим изградената си представа за него. Сещам се за поне няколко описателни думи, но ще се въздържа. 
Същото е и положението с Антъни, който геройски, макар и с първоначален негативизъм, понася раздялата си с повърхностната, себична Мая. Още ми е чудно как свестен тип като него се е забъркал с момиче, което не яде пица. I mean, that's pizza!
Ето защо съм възхитена от способността и на двамата герои, въпреки съвсем пресните си рани, да забравят за самосъжаленията и да се доверят на съдбата, че ще си свърши работата по най-добрия възможен начин. 
Грешка. Не, не сте се объркали. Просто...друга причина толкова да харесам книгата е Грешка - сладкият малък булдог, който сплоти двамата главни герои още повече и взе дейно участие в повечето комични ситуации.

Ако искате да прочетете някоя забавна романтична книга, която да стопли сърцето ви през студените зимни дни, то "Целувка в Ню Йорк" е за вас. А ако наскоро са ви разбили сърцето и все още се чудите как да продължите напред, историята на Шарлот и Антъни не само ще повдигне настроението ви, а и ще върне вярата ви в любовта! 


Благодаря на издателство Егмонт за възможността!